Уморените коне ги убиват, нали?

Хорас Маккой, 1935 г.                                                              

  Всъщност исках да пиша за изданието от 1990 г., на издателство "Народна култура" София, което съдържа още два романа: "Прости се с утрешния ден" и "Саванът няма джобове". /видях, че книгата е преиздадена, отново с трите романа, но с меки корици/

  Ако "Уморените коне ги убиват, нали?" отдавна се смятат за класика и е филмиран, другите два романа са почти неизвестни, съвсем незаслужено.

  Обичам да систематизирам, за това ще кажа по няколко думи и за трите романа, по ред:

1. "Уморените коне ги убиват, нали?" За него толкова е писано и казано, че ще засегна само две неща, които са ми много интересни: Поставените етични въпроси:

- убийство или милосърдие е стореното от главния герой?

- главният герой и разказвач е толкова различен от Глория - на пръв поглед - за разлика от нея е оптимист и вярва, че ще успее да реализира мечтите си, дори прави опити за това. Но изпълнявайки молбата на Глория, го очаква екзекуция, което поражда въпроса дали те двамата не са си приличали повече отколкото изглеждаше... Шокираща е цялата книга, но една реплика на третата страница озадачава и поражда куп въпроси: "Тази първа среща стана причината за всичко, но дори и сега не мога да кажа с ръка на сърцето, че съжалявам, задето й се обадих." Значи и за него това е било вид бягство и слизане от въртележката и пак изпълнено от някои друг? Или не...

- много реалистично и точно описание на човек в депресия - Глория - озлоблението, изкривената представа за света, липсата на смисъл, уязвимостта, разпадането....

2. "Прости се с утрешния ден" - Толкова бих искала да видя филмиран този роман... Уникално е направеното от автора, в което се проявява като изключителен психолог,  - предизвиква емоционална реакция на симпатия към главния герой и то от първите страници, а най-ужасното е, че тя не спира, независимо от разкриващите се ужаси, които той върши. Главният герой, освен че изглежда е изключително красив, което ни се подсказва от реакцията на хората спрямо него, е и интелектуалец, но нищо друго положително като негова черта не може да се каже. И как при това, този абсолютен социопат, все пак предизвиква симпатия, за мен остава загадка /освен ако това не е моя лична реакция и на другите читатели не действа така, тогава има над какво да се замисля.../ Симпатията не е породена от съжаление, надниквайки в детството му не виждаме някакви големи драми или мъчения, напротив /виждаме едно сигурно и едно предполагаемо убийство, извършени още като дете/. За мен тази симпатия е алхимия. Героят е изключително обаятелен, интересен, дори бих казала някак упадъчно романтичен.

3. "Саванът няма джобове" Още един обаятелен мъжки образ, мачо /от когото всяка жена в книгата иска парченце - от чара, сексапила, красотата и лудостта му/, с широки пръсти и нереалистични идеи за противодействие на злото под формата на корупция, несправедливост, сам, чрез работата си като журналист. От тази книга се вижда какво е разследваща журналистика и каква е политиката на СМИ по повод разкрития и скандални новини, и парите от рекламата каква цензура налагат.

  При недостига на добри и интересни сценарии, защо последните два романа не са филмирани, за мен остава загадка. И то при успеха на филма от 1969 г. по първия роман, с 9 номинации за Оскар, и с награда Златен глобус.

   И трите романа могат да бъдат препрочитани, т. к. при всеки прочит излиза нещо ново, което е убягнало в бързото четене. /четат се много бързо, увличащо/

П. П. Вторият рома е филмиран 1950 г., Kiss Tomorrow Goodbye, с рейтинг 7.10 в IMDb.

Фермата на Животните

автор: Джордж Оруел, 1945 г.                 

 "Всички животни са равни, но някои са по-равни от другите"
  "Фермата на животните" няма популярността на "1984", но е не по-малко култова. Книгата представлява анатомически точен разрез на всяко едно тоталитарно общество /строй/с двете му основни съставки - ПРОПАГАНДА и НАСИЛИЕ.

  Пропагандата не е само упоритото промиване на мозъците на хората, а безочливото преиначаване на истината и подменянето й до неузнаваемост /нещо като в стария виц за открадната кола на Пешо, която се оказала не кола, а мотор, не била на Пешо, а на Иван, и не била открадната, а си я купил/, но за разлика от вица, така сътворената лъжа става истина в последна инстанция. Много тъжно. Ако някои, изпитвайки носталгия по миналото, смята, че ние не сме били в такъв строй, мога само да му кажа, че в учебниците ми по история навремето относно Втората световна война нямаше никаква информация за пакта Рибентроп - Молотов, нито за факта, че Полша е била дружно поделена между Германия и СССР. Сега тази информация е достъпна дори в Уикипедия. Информацията е лукс в тоталитарното общество. /подмяната на понятия днес е прерогатив на левите в цял свят, идеите за "глобално затопляне", ГМО, "жидо-масонският заговор" и т.н./

  Пропагандата за така удобния образ на враг, който е причината за всички беди - заради него хората са бедни, икономиката слаба, а качеството на живот лошо. /такъв всесилен враг са били евреите в Германия след 1933 г., в момента такъв всесилен и всемогъщ враг е САЩ  - всеки е чувал популярните тези: че заради Америка пенсиите тук са мизерни, заради Америка ние и руснаците страдаме, американците сън не спят и само си мислят как още да ни навредят... да се чуди човек кога им остава време да живеят, да работят, да оправят собствените си проблеми.../

  Насилието във всичките му форми - психическо, физическо /ГУЛАГ, лагерите у нас, отлъчване от обществото на всеки инакомислещ или индивидуалист и превръщане на живота му в ад/

  И, разбира се, още една типична грозна черта Лицемерието. Лицемерието, че всички са равни, за всички законът е един, предоставяните възможности са еднакви. /май кореспондира и с настоящето ни/

  Много поучителна и тъжна книга. Не може да не възникне симпатия към искащите просто да живеят по-добре и по-щастливо същества /животните във фермата, нас хората/.
  Препоръчителна за обща култура. Класика, актуална за всички времена.

Октомври

1998 г.
автор Елин Рахнев
художник Кольо Карамфилов                                                                  

  Още една любима стихосбирка, преди "Канела".. Отново много есенна във всичките смисли на думата.

  Отново поезия, която ме потапя в себе си или още по-точно - която се излива в мен като  сингъл малц уискито, което толкова исках да опитам, защото беше от един любим филм, но така и не си купих на едно летище, понеже повече нямаше да го мисля и бленувам, ако си го бях купила...

   Отново поезия за аутисти...

   Разкошен език и изказ...

  И още едно "Отново" - стихосбирка, която бих искала да чуя в изпълнение на актьора Стоян Радев, също като "Канела" /линк/. Няма ли продуценти, които да са болни по поезията и да продуцират нещо красиво и интимно като една есенна вечер на Канела и Октомври за аутисти и ценители?

The Lucifer effect: Underestending how good people turn evil

автор: Philip Zimbardo, 2007
  Оригиналният сайт на автора, където може да се поръча книгата и да се четат допълнителни анкети, анализи и изследвания: www.lucifereffect.com                                         

  Аз четох изданието на книгата на руски език - «Эффект Люцифера. Почему хорошие люди превращаются в злодеев», 2013 г.

  Книгата е написана на достъпен, популярен език, без да е профанизирана. С изключително много бележки, указания и препратки към най-различни документи, изследвания, публикации и т. н. Състои се от глави, от които половината са посветени на проведения от Филип Зимбардо експеримент, известен като Станфордски затворнически експеримент /СЗЕ/ през 1971 г. По него има създадени няколко филма, но по думите на Зимбардо, те не отговарят и не описват точно случилото се по време на експеримента - като резултати и изводи. Те описват едва ли не бунтът на един човек /герой/ срещу лошите, но експериментът е за и показва съвсем друго: изключително лесната и бърза трансформация на човешката личност под влияние на Ситуацията /ситуационния фактор/ и Системата, без наличието на някакви патологични личностни особености. В тази част на книгата Зимбардо описва експеримента ден по ден, като стряскащото е, че трансформациите в личностите на студентите, които участват в него и на случаен принцип са разделени за затворници и охрана, започва още първия ден. Тази част приключва с описание на шестия ден от експеримента, който е трябвало да продължи 2 седмици, но бива прекратен, т. к. е излязъл извън контрол, и с анализ  и изводи от СЗЕ. Филип Зимбардо поема отговорност и признава, че дори той е бил повлиян от експеримента си, т. к. не е предвидил, че, въвлечен в него, няма да има обективен поглед върху случващото се.

  Втората част е свързана с изследване на социалните мотиви за "алхимията на трансформацията на характера": власт, конформизъм, подчинение, деиндивидуализация, дехуманизация и злото на бездействието.

   Третата част описва участието на Ф. Зимбардо като свидетел-експерт в процеса срещу американските войници, извършили злоупотреби със затворниците в Абу-Грейб, документирани от самите тях със снимки. Без да ги оправдава, т. к. всеки от нас е лично отговорен за действията си и избора, който прави, той описва контекста на системообразуващия и ситуиационен фактор, в който са извършени тези злоупотреби и посочва още колко хора са виновни за случилото се, а и много по-страшните случили се там неща. 

   Филип Зимбардо казва за себе си, че е краен оптимист и затова заключителната част на тази толкова тежка книга, свързана с най-брутални видове насилие на едни хора над други, приключва с Глава №16: "Съпротивление на ситуационното влияние и тържеството на героизма."

  Искам да спомена и изключително силното и въздействащо встъпление от около 50 страници за психологията на злото, което потапя човек в море от насилие и те кара да настръхваш.... Една кратка презентация на темата на книгата.

  Мога да кажа, че книгата е абсолютно революционна, доколкото разбива клишираната представа, че злодеите са хора, които са предразположени към злото, имащи изначално някакви патологии, т. к. свързваме злодеите с маниаци и садисти /серийните убийци от филмите/. Но най-масовите и брутални злоупотреби от хора с хора са извършени не от отделни маниаци, а от хора, които са "зловещо" нормални! Изводът, че такъв може да стане всеки от нас, разбира се, не е никак ласкателен и ние искаме да си мислим, че попадайки в среда като СЗЕ, бихме се държали и постъпвали по друг начин, но за 99.99 % от нас това е илюзия, т. н. психически защити.

  Един мой кратък превод от руското издание: "Всички ние искаме да вярваме в своята вътрешна сила, в способността да следваме собствените си интереси и да противостоим на външните ситуационни влияния - такива, каквито действаха в нашия Станфордски затворнически експеримент. За някои тази увереност се оказва оправдана. Но те са малцинство, това са редки птици, тези, които аз по-късно ще нарека герои. Но за мнозинството увереността в собствените способности да се съпротивляваме на мощните ситуационни и системни сили се оказва всичко на всичко илюзия. Ние просто искаме да вярваме в своята неуязвимост. Колкото и парадоксално да е, поддържайки тази илюзия, ние ставаме още по-уязвими за манипулации, губим бдителност и имунитет срещу опитите за нежелателно влияние, на което тънко и незабелязано ни подлагат"

  В края на книгата авторът е дал  кратка и полезна програма от десет стъпки: "Съпротивление срещу нежелателни социални влияния", която може да помогне на всеки от нас да прояви лична твърдост и гражданско достойнство.

  Уникална, революционна, полезна и интересна книга, която те променя. Надявам се да бъде издадена и на български език. 
Кратка презентация на книгата от автора тук с български субтитри.
П. П. Книгата вече я има и на бълграски език от издателство "Изток - Запад"!!!

 

Стъкленият похлупак

автор: Силвия Плат, 1963                                                              

  Бях чела за живота на Силвия Плат, но не бях попадала на издание на нейната поезия на български език, нито бях виждала старото издание на "Стъклен похлупак", затова веднага си купих новото издание, на което попаднах. Предизвика интереса ми, че в много отношения романът е автобиографичен, което го прави още по-интимен и личен.

  Препоръчвам го на психолози - студенти, а защо не и завършили такива, както и на хора, които нямат понятие какво представлява депресията и колко тежко заболяване е. Опитвайки се да го омаловажават или да вменяват на страдащия вина, с реплики като: "Виж колко по-зле от теб има!" "Събери сили и прояви малко воля!", "Не бъди парцал!" и т. н. Все думи, които може и да помогнат, ако те е хванал мързелът или инцидентно не си на кеф, но не и когато си в дупката... Много добро и постепенно описание, при това на една депресия по Виктор Франкъл - т. нар. "екзистенциален вакум" - непровокирана от  конкретно събитие, дълбока депресия с усещане на безсмислие на живота /като формално и обективно погледнато човекът няма никакви основания за такава - не е преживял тежка загуба, неудача или любовно разочарование, има работа, интереси, нормален стандарт на живот./

  Главната героиня разказва с много ирония и сарказъм за живота си, което постепенно увлича. Не е истерична или патетична дори в най-лудите си решения, като реализирането на плановете за самоубийство. В съревнованието си кой по-бързо се възстановява в клиниката, където се опитват да й помогнат, или дребните си лъжи при запознанство е дори забавна... Но от самото начало, с постепенно усилване до края, страхотно е предадено как виждането на човек, който е в депресия, за заобикалящия го свят става изкривено, понякога абсурдно, безкритично, с невъзможност да се видят дори миниатюрните късчета красота, смисъл или добро.

  Голям плюс е и обстоятелството, че макар и разказ за клиничната депресия /лекувана по него време с електрошокова терапия/, тя не товари четящия, поне не натовари мен. Чете се леко и постепенно увлича, най-вече заради остроумието и сарказма на главната героиня.

  Ако някой не се е сблъсквал /и по-добре/ с клинична депресия, и си мисли, че това са хора, които се глезят и само се превземат - тази книга е добър начин да разбере как постепенно се променя човек, как се изкривява цялото му възприятие за действителността и се разрушава личността му. И, уви, колко трудно може да му се помогне...

Човекът в търсене на смисъл

автор Виктор Франкъл, 1959 г.


"На човека може да се отнеме всичко, освен едно: последната човешка свобода да избере своето отношение при всякакви обстоятелства, да избере свой собствен път."

  Книгата е световно известна, претърпяла над 100 издания  на английски и на още 21 езика. Състои се от две части, като в първата е описан личният опит на В. Франкъл от лагера в Освиенцим /Аушвиц/, а втората е теоретична и разкрива основните понятия и методи на логотерапията. И двете части са интересни по своему и дават един добър материал за размисъл.

  Ще споделя нещо от книгата, което, според мен, е не само оптимистично, но и мощно лично мотивиращо: Коментирайки в послеписа от 1984 г. едно твърдение на Фройд: "Нека някой опита да подложи известен брой най-различни хора на глад при еднакви условия. С нарастване на повелителния подтик на глада всички индивидуални различия ще се размият и на тяхно място ще се появи еднообразният израз на едничкия неутолен инстинкт.", на базата на лагерния си опит, а и на опита на си на психиатър, неврохирург и психолог, Франкъл казва: "Там "индивидуалните различия" не се размиваха, а напротив, хората ставаха по-различни, те сваляха маските си - както свинете, така и светците." Това е толкова оптимистично и жизнеутвърждаващо, но също така върви с голямото бреме на отговорността. Отговорност, на първо място, към самия себе си да проявиш себенадмогване, да си над обстоятелствата и условията, в които си поставен. Това е е трудно, но не е невъзможно - за зрелите, цялостни и силни личности. Безспорно е, че човек е резултат от всичко заобикалящо го - света и социума, но той е и нещо повече. Франкъл признава, че тези хора са малцинство, но, както казва: "И все пак точно в това виждам предизвикателството да се присъединим към малцинството."

   И друг много позитивен тезис на Франкъл: "По същия начин всяко човешко същество има свободата да се променя във всеки момент." Хората не са нежива материя, макар дори тя да се променя, въпреки че нейната промяна не е осмислена и волева. Човешката личност е пластична, предлагаща хиляди потенциални възможности за нов избор на поведение и отношение към света, нова посока в живота. Който отрича това и смята, че хората не са способни на съзнателна промяна, има удобно извинение, че светът е лош, несправедлив и затова е станал такъв, или пък че възрастта прави човека непластичен, но това е по-скоро страх пред поемане на отговорност за избора ни да оставаме същите, да се оставяме на течението, да не полагаме усилия, защото и без това животът не е толкова лесен...

   Във втората част на книгата В. Франкъл въвежда някои основни понятия в учението си за логотерапията, основно от които е състоянието екзистенциален вакум. Според изследванията, които е провеждал сред многобройните си студенти и пациенти, е открил, че това е болестта на нашето време. Животът ни може да е сравнително осигурен, да имаме желаните - работа, семейство, материални придобивки, но да се чувстваме празни и потиснати от безсмислието му. Това състояние, тази пустота нарича екзистенциален вакум. Той е една от причините на големия брой депресивни състояния сред хората днес. А задачата на логотерапията е да помага на всеки човек да търси и открива смисъла на своя живот и да поема предизвикателствата, които животът му отправя всеки ден.

 Интересна и безкрайно мотивираща книга.

В джаза

списание L'europeo, брой 9 - август 2009 г.           

В библиотеката ми с книги, които обичам да препрочитам, има и няколко списания. Едно от тях е джаз броят на L'europeo.

Tой е брой - албум, заради разкошните черно-бели фотографии, които по-изразително и от добрия текст, представят хората на джаза. Много ефектно и завладяващо човек се потапя в странния свят на тази музика.

Искам да отбележа една от статиите, т. к. бях се интересувала преди и намерих твърде малко информация, за Паноника Ротшилд. Ника и нейният шеметен живот - джаз и котки... Ексцентрична богаташка, меценат на джаз музикантите. Странна птица. Ако за живота й още няма художествен филм, би се получил много ефектен - хем арт, хем хитов. А и е била красавица...

Ника с Телониъс Монк във Five Spot Jazz Club,

NY 1964 g.

Единствената статия на бълграски език, която намерих навремето в мрежата  - Феята на джаза

Монолози за вагината

автор Ева Енслър, 1998                                           

  Наистина е странно, че произнасянето на думата "вагина" /или още по-стряскащото путка/ се възприема като нещо свръх вулгарно в нашето общество, докато да кажеш "хуй" си е нищо работа...

   Уникална книга.    Вагиноутвърждаваща. Горещо я препоръчвам.

   Ако сте жена; ако сте родител, който има дъщеря; ако сте мъж, който обича жените - книгата ще ви провокира, ще ви натъжи, ще ви накара да съчувствате на "негъра на света". Потресаващо е до каква степен и към днешна дата, когато сексът между непознати и всякакви други сексуално разкрепостяващи практики са мода /а всъщност изличават интимността между хората/, жените все още се притесняват от една част от тялото си, а всъщност и от цялото си тяло и това доста добре е описано в книга на същата авторка "Доброто тяло". /към книгата/

   Хубавото е, че в книгата, oсвен че е базирана на интервю със стотици най-различни жени /авторката е обиколила целия свят вкл. и най-кризисните райони/, има показани и много жизнеутвърждаващи, топли, човешки отношения "баща - дъщеря", които за нашата култура все още са чужди, но все пак добра индикация е, че някъде ги има.

  Ето едно представяне на книгата от оформителите на изданието /която я има по книжарниците/:

   "Тази забележителна книга е гореща и влажна. Скандална, провокативна, болезнено истинна. Тя е уникално събитие за българския театър, защото постановката „Монолози за вагината” се играе над десет сезона, а залите са винаги пълни. Тя е уникално събитие за световния книжен пазар, защото тиражите й се измерват със седемцифрени числа.
Но тя е предимно гореща и влажна, като сълзите от радостта на признатата лесбийска любов, като сълзите от болка по време на тайнството Раждане, като сълзите от унижението при групово изнасилване.
В ръцете ви е горещото пулсиращо второ сърце на Жената. Разлиствайте с внимание и нежност.
Ева Енслър е световноизвестен автор на бестселъри и признат драматург, чиито произведения за сцена включват „Монолози за вагината”, „Необходими мишени” и „Доброто тяло”. Тя е автор и на „Най-сетне несигурност”, политически мемоар. Енслър е основателката на V-Day (vday.org), световно движение за прекратяване на насилието над жени и момичета. През последното десетилетие движението V-Day е събрало повече от 70 милиона долара за местни групи в различни страни, които работят за прекратяване на насилието над жени и момичета по целия свят. Най-новата й книга – „Аз съм емоционално създание”, се радва на още по-голяма популярност.
Пиесите на Ева Енслър – „Монолози за вагината” и „Доброто тяло”, са поставени на сцена в Театър 199 „Валентин Стойчев” в София. „Монолози за вагината” в изпълнение на Цветана Манева, Снежина Петрова и Вяра Коларова се играе с огромен успех вече десет сезона." Интервю с Цветана Манева за 10-годишнината на постановката-тук

Уви, така и не съм успяла да видя тази култова постановка, но ето един линк за оригинала, направо от авторката с бг субтитри - Интервютата на Ева Енслър

Измяна

автор Филип Рот, 1990 г.                 

     Любимите ми книги от Ф. Рот са "Синдромът Портной", "Животът ми като мъж"  и първата, която съм чела - "Измяна", която ми е слабост.

   Попаднах на нея през 1995 г., когато Рот не беше още толкова популярен у нас. Бях запомнила името на книгата и автора, към които ме насочи мой преподавател от университета. Обложката не беше никак добре оформена, книга стоеше някак низвергната до книгите, които се продават почти за без пари... Удивителна книга - болезнена, истинска, красива, нежна, разнищваща - от любимия ми тип.

     Навремето постоянно питахме, когато ни препоръчваха някаква книга: "Много описания ли има?", детско нежелание да се четат големи и тежки описания, но в "Измяна" няма нито едно описание! Цялата книга се състои от малки диалози, като миниатюри на един интимен момент между един мъж и една жена... Като еротичните миниатюри на Димитър Казаков /музея в Трявна/. Тези мини-диалози са като кръпки, разкриващи интимни моменти от живота на героите, с много ирония, чувство за хумор, искрици сарказъм.

    Започва с култовия диалог по написване на въпросник, наречен "Въпросник на любовниците на средна възраст, бленуващи за бягство", в който има въпроси като: "Колко деца искате да се намесят в живота ви?", "Напълно хетеросексуален ли сте?", Лъжете ли? Лъгали ли сте ме вече?", "В кое отношение съм вече разочарование за вас?" ...

"- Поглеждаш към часовника, за да видиш колко е часът.

- Хората, които пийват, често поглеждат към часовника преди първото питие. За всеки случай."

"- Пет часът е. Време е за вас, инородците, да се заловите с пиене, нали?

- Ами да."

"Ами ако те попита каква е тази синина на бедрото ти?

- Той вече ме попита.

- О! И?

- Казах му истината. Аз винаги казвам истината. Така никога не могат да те уличат в лъжа.

- Какво му каза?

- Казах му, че ми е от страстната прегръдка с един безработен писател в уединения му апартамент на Нотинг Хил.

- И?

- Звучи глупаво и предизвиква смях.

- А и поддържа илюзията, че си една честна жена.

- Точно така."

"- Майка ми е казвала никога да не седя с разтворени крака.

- При това върху раменете на мъж.

- Това не ми го е казвала. Сигурно и през ум не й е минавало, че мога да стигна чак до там."

"- Позна ли ме?

- Да, полека-лека..

- Добре. Не бързай."

" - Да ти налея ли нещо?

- С удоволствие бих пийнала. Чувствам се толкова между нещата.

- Между кои неща?

- Между теб и дълбокото синьо море."

"- Това беше най-хубавото нещо, което ми се е случило през цялата седмица.

- На мен също ми хареса."

Книгата се чете за часове, оставя белег в паметта. Върви през всички сезони, с "Джак Даниълс", т. к. е питие, споменато поименно в книгата;)

Автобиография на моето тяло

Автор Дейвид Гай, 1991 г.
    

    Аз бих рискувала да дам и едно подзаглавие на книгата "Аутопсия на моята душа", толкова опустошаващо е разголването на разказвача-главен герой, бих използвала един шаблон, най-добре описващ книгата - оголена жица под напрежение. 

    Впечатляваща със своята откровеност книга и то от мъж... Тотално разчупване на стереотипите, че толкова разнищваща душата литература е по-скоро женски тип.  /Филип Рот е от същия тип автори, така че Гай не е сам/

    Много са нещата, с които книгата ми хареса, затова по ред:

- откровеното говорене за секс е винаги много интересно и ме настройва еротомански, а в тази книга то е в изобилие. Няма тема, която да не е засегната - орален секс, БДСМ, секс по време на цикъл, моногамия/полигамия, разкрепостеност/консервативност в секса, изневяра, контрол и ревност.

- липсата на озлобление и на постоянно анализиране /мрънкане/ относно родителите в контекста - те ме не ме обичаха достатъчно, те са виновни за моя провал и т.н. Това е белег на една зряла личност, която не прехвърля отговорността за своя живот върху близките си, обстоятелствата, съдбата, а определено родителите на главния герой са си били доста своеобразни... Липсва и озлобление и гняв към бившата жена, въпреки проваления брак, което също е много свеж показател.

- еволюцията на разказвача/главен герой - Личността му е показана в развитие и то позитивно. Той успява да реши основния проблем по отношение на връзките си с жените и се превръща в един зрял, улегнал, наясно със себе си човек, което е много приятно след бурните автоагресивни страсти, които си беше причинил, влюбвайки се в неподходящата жена.

    Книгата върви с различен алкохол - от водки с тоник до хубава бира, а пролет/лято е един добър сезон и за тези питиета, и за тази изключителна книга.

Илюзии

Уилям Уортън, 1987 г.

    Някои автори, един от които е и Уортън, са различни във всяка от книгите си. Това е особен вид талант. Стилът на „Пилето” и „Отбой в полунощ”, според мен е съвсем различен от „Илюзии”, „Последна любов” и „Художникът”.

    Най-впечатляващото в „Илюзии” за мен бяха отношенията в семейството – топлината, толерантността, но и свободата, независимостта и самостоятелността. Всъщност, всяка от тези характеристики е част от съставките на цялостната, зряла личност. Точно като супата от камъчета, която всяка година ставала все по-хубава – всички изброени качества са камъчетата, с които един зрял човек изгражда себе си и едно-две магически камъчета, различни от всички други, – вярата в чудеса, в приказното, красивото и доброто - зрънцето уникалност във всекиго.

   Впечатляваща среща със семейството на Уил, със самия него, е като откритие, че има и други модели на семейни отношения, които не са деспотични или невротични, в които децата се насърчават да бъдат самостоятелни в своята различност, интересни за и заинтригувани от света, творци във всички смисли на тази дума. Трудно е да не се влюбиш в Ники – толкова дива и истинска, да не разбереш Пег и Майк, да не се зарадваш на Бен, въпреки странностите му, и да не се възхитиш на разбирането, топлината и търпението, всъщност думата е – приятелството между Уил и Лор.

    Книгата е идеална за четене по Коледа /и за коледен подарък/, понеже и семейството на Уил се събира точно за този празник и неговото начало и край са началото и края на вълшебната книга на Уортън. Върви с много червено вино и коледни курабийки.

Вино от глухарчета

Рей Бредбъри, 1957 г.                                      

Уникална книга за всички възрасти от 12 г. до +∞. Книга, в която има всичко – цялостна, пълнокръвна, поетична и, не на последно място, явно с много добър превод. Като казвам всичко, изобщо не преувеличавам!!! В лятото на 1928 г., преживяно от Дъг, е отразен човешкият живот в неговата цялостност, пълнота, пъстрота и лудост. В книгата няма незасегната житейска тема или ситуация. Ако беше учебник, би била учебник по всичко:

- приятелството /най-трогателната раздяла на Дъг с най-добрият му приятел Джон Хъф/

-   порастването, откритието, че възрастните и децата са „от различни  раси” и, че „Колкото и да упорстваш да останеш онова, което си била, ти можеш да си единствено това, каквото си сега, на това място” и ужасяващото на пръв поглед: „Старите хора никога не са били деца!” и „Когато е на седемнадесет, човек знае всичко. На двадесет и седем, ако все още знае всичко, значи все още е на седемнадесет”

-  щастието /машината за щастие на Лео и грешката, която той допусна с нея, „Обичаме залезите, защото траят кратко и бързо свършват.”/

-     за любовта /”Винаги съм вярвала, че истинската любов е любов между два ума, макара че тялото понякога отказва да го признае.”/

-    Осъзнаването на самотата на хората /”Разбра, че всички хора са така, че всеки човек в себе си е сам. Едно единство, една единица от общността, но винаги уплашен.” „А когато по този начин останеш сам със себе си, ти наистина идваш на себе си за известно време…”

-  Лекарство срещу чернилки: „Един здрав нощен сън, един здрав десетминутен рев, един двоен шоколадов сладолед или и трите заедно са идеално лекарство, Дъг.”, казва по-малкият му 10-годишен брат Том

-        Магията на вкусните ястия, които пеят в устата ти….

-        и дори сериен убиец…

А езикът на книгата е отделна магия: проза, която  звучи като поезия….

„Цветята бяха слънце и разжарени петна от синева, пръснати из гората.”;

„…имало дни, съставени изцяло от ухания, сякаш природата дъхвала в едната ти ноздра и издухвала от другата. А в други, продължаваше баща им, се чувал всеки звук и всеки шепот на естеството. Имало дни добри за вкусване, други – за пипане. А някои били благоприятни за всички сетива.”

„Обичал да се вслушва в тишината – ако изобщо тишината можела да се чуе, защото в тази тишина човек долавял как прашецът от дивите цветя се сипел в пчелистия въздух – ама че сравнение! – „пчелист въздух!”

„Затворил очи Дъглас виждаше петнисти леопардови лапи в мрака.”

„Вино от глухарчета.

Самите думи ухаеха на лято. Виното беше лято, хванато и запушено с тапа. ... Вземи лято в ръка, налей си лято в чашата, в мъничка чашка, разбира се, в най-мъничката детска чашка; смени сезона в своята кръв, като повдигнеш чашата до устните и в тях излееш лято. ….

Номерирани от едно до деветдесет и някое, шишетата от доматен сок, почти всичките напълнени, грееха в здрача на избата, по бутилка за всеки преживян летен ден.

- Ех, какъв чудесен начин да се съхранят юни, юли и август. Гениална работа.

Дядо им вдигна глава, позамисли се над думите и се усмихна.

-   Във всеки случай по-умно, отколкото да скътваш разни неща на тавана и там да ги забравяш завинаги. Така поне можеш посред зима за миг или два отново да преживееш летния ден, а изпразнят ли се бутилките, тогава лятото си е отишло наистина, не е оставило подире си нищо, над което да се вайкаш, никакви сантиментални парцалаци, над които да се препъваш през следващите четиридесет години. Чисто, бездимно, полезно – това е то, виното от глухарчета. „

Защо бъдещето ни зависи от четенето на книги …

Откъс от лекцията на Нийл Геймън пред Агенцията за четенето, изнесена на 14 октомври 2013 г. в Барбикан център, Лондон

       Важно е хората да си кажат на чия страна са и дали са пристрастни. Нещо като декларация за членство в клуб по интереси. И така, аз ще ви говоря за четенето и за това, че четенето на художествена литература и четенето за удоволствие представлява едно от най-важните неща в живота на човека.

      Аз очевидно съм изключително пристрастен: все пак аз съм писател, автор на художествена литература. Пиша и за деца, и за възрастни. Вече трийсет години си изкарвам хляба с помощта на думите, най-вече като измислям неща и ги записвам. Очевидно аз съм заинтересован, хората да четат, да четат художествена литература, да съществуват библиотеките и библиотекарите и да способстват на любовта към четенето и съществуването на местата, където да се чете. Така че съм пристрастен като писател. Но аз съм много по-пристрастен като читател.

        Веднъж бях в Ню Йорк и чух разговор за строеж на частни затвори – бързо развиваща се индустрия в Америка. Затворническата индустрия трябва да планира бъдещия си растеж – колко килии ще бъдат необходими? Колко ще бъдат затворниците след петнайсет години? И са установили, че това може много лесно да бъде предвидено, като се използва твърде елементарен алгоритъм, базиран на въпроса какъв е процентът на 10 и 11-годишните деца, които не могат да четат. И, разбира се, които заради това не могат да четат и за удоволствие.

        Няма пряка зависимост – няма как да твърдим, че в образованото общество няма престъпност. Но връзката между тези два фактора все пак е явна. Мисля, че една от тези взаимовръзки, най-обикновената, произлиза от нещо очевидно - грамотните хора четат художествена литература.

         Художествената литература има двустранна употреба:

- На първо място създава пристрастяване към четенето. Жаждата да разбереш какво ще се случи после, желанието да обърнеш страницата, да изпитваш необходимост да продължиш, дори да е трудно, защото някой е изпаднал в беда и ти искаш да разбереш какво става накрая… Това е много силен подтик. Това те принуждава и да научаваш нови думи, да мислиш по нов, различен начин, да продължаваш да се движиш напред. Да откриваш, че четенето само по себе си е наслаждение. Веднъж осъзнал това, вие сте станал постоянен, пристрастен читател. 

              Най-лесният начин гарантирано да отгледаме грамотни деца е да ги научим да четат, да им покажем, че четенето е приятно развлечение. Най-простото нещо, което можете да направите е да им намерите книги, които им харесват, да им осигурите достъп до тях и да им позволите да ги прочетат.

           - На второ място, художествената литература поражда емптатия. Когато гледате телевизия или филм, виждате неща, които се случват с другите. Прозата е нещо, изградено от 30 букви и шепа препинателни знаци и вие съвсем сам, използвайки въображението си, създавате свят, населявате го и започвате да гледате наоколо през чужди очи. Започвате да чувствате неща, да посещавате места и светове, които иначе никога не бихте познали. Научавате, че външният свят също сте вие. Вие се превръщате в някой друг и, когато се върнете в собствения си свят, нещичко във вас ще се е променило.

Емпатията е инструмент, който сближава хората и ни позволява да не се държим като самовлюбени егоцентрици.

     Освен това, докато четете, откривате нещо жизнено важно за съществуването ви в този свят света. А именно: Не е задължително светът да бъде точно определен. Всичко може да се промени.

    Художествената литература може да ви покаже различен свят. Може да ви отведе на място, на което никога не сте били. Щом веднъж сте посетили другите светове, като ония, които са яли вълшебни плодове, никога няма да бъдете напълно доволни от света, в който сте пораснали. Недоволството е хубаво нещо: недоволните хора могат да променят и да усъвършенстват световете си, да ги правят по-добри,  да ги правят различни.

     Друг начин да се разруши детската любов към четенето, е – разбира се – да се уверим, че наоколо няма никакви книги. И да не им осигурим места за четене на книги. Аз бях късметлия. Докато растях, разполагах с чудесна местна библиотека. Родителите ми бяха хора, които можеш да склониш да те „подхвърлят” в библиотеката на път за работа по време на ваканция.

      Библиотеките са свобода. Свободата да четеш, свобода да общуването. Това е образование, (което не приключва с напускане на училището или университета), те дават развлечение, създават убежище и това е достъпът до информация. Мисля, че причината е свързана с природата на информацията. Информацията има стойност, а правилната информация е безценна. На протежение на цялата човешка история живели във времена  на информационен недостиг и придобиването на необходимата информация винаги е било важно и винаги си е струвало: кога да се прибере реколтата, къде да се открият неща, карти, истории и разкази, които винаги са били приемани добре на маса с компания. Информацията е била нещо ценно и онези, които са разполагали с нея или са можели да се сдобият с нея, са можели да продават тази услуга.

      През последните няколко години от информационен недостиг се стигнахме до информационно пресищане. Според Ерик Шмид от Гугъл, на всеки два дни човечеството създава повече информация, отколкото е създало от зората на цивилизацията до 2003. Това са към пет ексабайта данни на ден за тези от вас, които обичат цифри. Предизвикателството вече е не е да откриеш рядко растение в пустинята, а „игла в купа сено”. Ще ни е необходима помощ в навигацията, за да открием сред тази информация, което всъщност ни трябва.

     Вярвам, че сме длъжни да четем за удоволствие, сами и на обществени места. Ако четем за удоволствие, ако други ни виждат да четем, тогава се учим, упражняваме въображението си. Показваме на другите, че четенето е нещо пристрастяващо.

     Наше задължение е да четем на глас на нашите деца. Да им четем неща, каквито харесват. Да им четем истории, които вече са ни втръснали. Да им четем с гласовете на героите, да бъдем интересни и да не спираме да им четем, само защото вече сами могат да четат. Използвайте времето за четене на глас като време за сплотяване; нека това бъде време, през което няма да си проверявате телефоните и няма да позволявате на външния свят да ви разсейва.

      Наше задължение е да използваме езика. Да положим усилие: да открием какво означават думите и как да ги употребяваме, да общуваме ясно, да казваме това, което имаме предвид. Не трябва да опитваме да замразяваме езика или да се правим, че е нещо мъртво, което трябва да бъде почитано. Вместо това трябва да го използваме като нещо живо, което се лее, което ни заема думи, което позволява значенията и начините на произнасяне да се менят с времето.

       Всички ние – възрастни и деца, писатели и читатели – сме длъжни да мечтаем. Длъжни сме да си измисляме. Лесно е да се твърди, че никой нищо не може да промени, че живеем в свят, в който обществото е нещо огромно, а отделният човек е по-малко от нищо: атом в стената, оризено зрънце в оризово поле. Но истината е, че отделните личности променят света, отново и отново, и го правят, представяйки си, че нещата могат да бъдат различни.

       Наше задължение е да правим нещата прекрасни. Не да правим света по-грозен, отколкото сме го намерили, не да опустошим океаните, не да оставим на следващото поколение да ни решава проблемите. Наше сме длъжни да почистим след себе си и да не оставяме децата си в свят, който недалновидно сме развалили, ограбили и осакатили.

       Веднъж Алберт Айнщайн бил запитан как да направим децата си интелигентни. Отговорът му бил едновременно прост и мъдър. „Ако искате децата ви да са интелигентни, казал той, четете им приказки. Ако искате да са още по-интелигентни, четете им още повече приказки.” Той е разбрал колко ценни са четенето и въображението. Надявам се, че можем да дадем на децата си свят, в който ще четат, ще им бъде четено, ще фантазират и ще разбират.

Закуска в "Тифани"

Труман Капоти,

 1958 г.                                          

      

    Много свежа, забавна и истинска книга, която, макар да е писана преди 57 г., звучи изключително съвременно. Красотата на книгата се дължи и на пълнокръвните образи на героите – докато я четях си я прожектирах като филм. Уникално изживяване. Оттогава съм я предпочитала много пъти. После изнамерих и филма с Одри Хепбърн… Но, лично за мен, той не е толкова култов, за колкото е смятан. Поради две причини: 1. Капоти се е съгласил да се преиначи главната сюжетна линия, за да има „happy end”, което разваля леко носталгичното усещането при започване на историята и изобщо променя основната съставка на книгата. Много тъжно...; 2. Образът на Холи е толкова пълнокръвен и реален в книгата, че аз вече си я бях представила с къси руса коса, тъмни очила, черна бална рокля и сандали и образът, който аз си рисувах, съвпадна с виждането на автора ролята да се изиграе от Мерлин Монро. Мисля, че тя незаслужено е била лишена от тази възможност и би се справила не по-зле от Хепбърн. Труман Капоти е бил вдъхновен за написване на образа на Холи именно от Мерлин Монро /те са били приятели/ и нейния стил и начин на живот, тя е прототипа на героинята.

       Книгата е подходяща, когато сме зажаднели за приключения и искаме да се пренесем в свят, в който мъжете дават по 50 $ дребни за тоалетна на дамата си, в който най-черните "чернилки” се лекуват с едно посещение на култовия магазин „Тифани”, където има лудо купонясване, премесено с хубава музика, желанието да бъдеш неприлично богата и котарак – рижият безименен  свободолюбив приятел на Холи, с когото не си принадлежаха … За питиета са подходящи предложените в книгата: *барманът Джо Бел предлага на главния герой коктейл „Бял ангел” – водка и джин по равно /много смело решение :)/  или *„уиски и ябълки прекрасно си отиват”, както казва една странна нощ Холи…

Упражнения по стил

Реймон Кьоно, 1947 г.                                         

      

   Изключително забавна книга, която, според мен, трябва да е задължително четиво за всички университетски специалности, свързани с езика – журналистика, филология и литература, философия и т. н.

   Книгата съответства на заглавието абсолютно точно. Защото какво, ако не упражнения по стил, е разказването на една и съща история по 99 начина?! Може да се четат по няколко историйки на ден, за да се протака удоволствието. Повечето са забавни, а някой те разсмиват до сълзи. Мисля, че тези истории /стилове/, които не предизвикват такива реакции и емоции, просто не са преведени на български език достатъчно точно или на български просто не звучат по същия начин като езика на оригинала. Не знам… При тази книга е като с поезията в превод, понякога четем някакво съвсем друго произведение.

    Иска ми се да знаех френски език перфектно, за да се насладя истински на майсторството на боравене с езика и думите на автора… Имам и едно по-изпълнимо желание - да гледам театърална постановка по книгата. Ще е уникално преживяване.

   Историята, която се разказва 99 пъти: Пътувайки в автобус, разказвачът вижда младеж с дълъг врат и шапка с шнур вместо с панделка. Младежът обвинява пътника до себе си, че го блъска; после бързва да седне на освободило се място. Два часа по-късно разказвачът вижда същия младеж с приятел, който го съветва да сложи ново копче на палтото си.

  Любимият ми стил на разказване: По италиански 

 "Уно дене, у темпо манджаре, ке скиво на платоформато у аутобусо? Уно дългучо, веро маркучо! Белла капелла с ширита дебела! Туози чешито се форте караре и парларе вулгаре на уно другаре: "Перке ме бутандо и ми тъпкандо кракандо, ма кранто!" Назряло скандало и чешито бегало без чао и престо седнало, лукиано ни яло, ни мирисало.

  Ке нуово скивандо у друго моменто? Познанто чешито и уно левенто. Левенто даваре акълито чешиту за уно копчино до гранде дупчино."

  Ето и едни забавни опити на случайни хора, вдъхновени от книгата:

упражнения по стил 2

Пяната на дните

     Борис Виан, 1979 г.                      

Борис Виан е един от любимите ми писатели. Най-хубавото е, че повечето му книги са издадени на български език. Харесвам разказите му - Човекът-вълк", "Ще плюя върху вашите гробове", "Сърца за изтръгване", "Ще плюя върху вашите гробове" /пародия на американския черен роман с много секс и насилие/ и поезията му. Любимата ми негова книга е „Пяната на дните”. В първото българско издание,в края на книгата са публикувани и стихове на Виан. Второто издание е само романът.

   „Пяната на дните” е изключително нежен, влюбен, топъл, искрен, но и размазващо тъжен роман. Надявам се някога, някой много луд човек, също като мен влюбен безнадеждно в тази книга, и, имащ таланта на художник-аниматор, да направи анимационен филм по книгата. Художествен просто няма как да бъде направен, според мен… /макар че има такива опити, но не съм ги гледала, за да не разваля своите усещания от книгата*/Твърде много сюрреалистични и приказно-странни образи: пианоктейл – пиано, което според изсвирената мелодия прави алкохолен коктейл; мишката, която живее в апартамента на Колин и нейното самоубийство след като вижда как Колин се съсипва след смъртта на Клое или образът й с бамбукови патерици, защото се опитваше да върне светлината в апартамента на Колин, който започна да се смалява и потъмнява с напредването на болестта на Клое, и си разрани лапичките до кръв, самата болест на Клое, музиката...  Може да се получи невероятен „пълнометражен” анимационен филм…

   
     Красотата на книгата е и в това, че тя е не само трагична, но и комична.  Както най-великите филмови комедии /според мен, разбира се/, в които се смееш, а гърлото ти се свива и, аха-аха, ще те избие на сълзи /напр. Чарли Чаплин/, така и в този роман трагичната съдба на Клое, Колин и мишката, а и на всички други второстепенни герои и случващото се с тях, е изпълнено с много чувство за хумор, ирония, комични моменти и елементи, и дори сарказъм.  

   
     Най-подходяща за консумация през пролетта и есента /твърде тежка за лятото и допълнително депресираща за зимния сезон/. Подходящи питиета – след пианоктейла в книгата, естествено – най-разнообразни коктейли…

______________________________________

*През 1968-а излиза френската лента „Spray of the Days", а през 2001-а и японският филм „Chloe".  През 2013 г. излиза френският L’ écume des jours с участието на Одри Тоту като Клое и Ромен Дюри като Колин. Филмът се разпространява и с английското заглавие "Настроение в индиго" (Mood Indigo)