Вино от глухарчета

Рей Бредбъри, 1957 г.                                      

Уникална книга за всички възрасти от 12 г. до +∞. Книга, в която има всичко – цялостна, пълнокръвна, поетична и, не на последно място, явно с много добър превод. Като казвам всичко, изобщо не преувеличавам!!! В лятото на 1928 г., преживяно от Дъг, е отразен човешкият живот в неговата цялостност, пълнота, пъстрота и лудост. В книгата няма незасегната житейска тема или ситуация. Ако беше учебник, би била учебник по всичко:

- приятелството /най-трогателната раздяла на Дъг с най-добрият му приятел Джон Хъф/

-   порастването, откритието, че възрастните и децата са „от различни  раси” и, че „Колкото и да упорстваш да останеш онова, което си била, ти можеш да си единствено това, каквото си сега, на това място” и ужасяващото на пръв поглед: „Старите хора никога не са били деца!” и „Когато е на седемнадесет, човек знае всичко. На двадесет и седем, ако все още знае всичко, значи все още е на седемнадесет”

-  щастието /машината за щастие на Лео и грешката, която той допусна с нея, „Обичаме залезите, защото траят кратко и бързо свършват.”/

-     за любовта /”Винаги съм вярвала, че истинската любов е любов между два ума, макара че тялото понякога отказва да го признае.”/

-    Осъзнаването на самотата на хората /”Разбра, че всички хора са така, че всеки човек в себе си е сам. Едно единство, една единица от общността, но винаги уплашен.” „А когато по този начин останеш сам със себе си, ти наистина идваш на себе си за известно време…”

-  Лекарство срещу чернилки: „Един здрав нощен сън, един здрав десетминутен рев, един двоен шоколадов сладолед или и трите заедно са идеално лекарство, Дъг.”, казва по-малкият му 10-годишен брат Том

-        Магията на вкусните ястия, които пеят в устата ти….

-        и дори сериен убиец…

А езикът на книгата е отделна магия: проза, която  звучи като поезия….

„Цветята бяха слънце и разжарени петна от синева, пръснати из гората.”;

„…имало дни, съставени изцяло от ухания, сякаш природата дъхвала в едната ти ноздра и издухвала от другата. А в други, продължаваше баща им, се чувал всеки звук и всеки шепот на естеството. Имало дни добри за вкусване, други – за пипане. А някои били благоприятни за всички сетива.”

„Обичал да се вслушва в тишината – ако изобщо тишината можела да се чуе, защото в тази тишина човек долавял как прашецът от дивите цветя се сипел в пчелистия въздух – ама че сравнение! – „пчелист въздух!”

„Затворил очи Дъглас виждаше петнисти леопардови лапи в мрака.”

„Вино от глухарчета.

Самите думи ухаеха на лято. Виното беше лято, хванато и запушено с тапа. ... Вземи лято в ръка, налей си лято в чашата, в мъничка чашка, разбира се, в най-мъничката детска чашка; смени сезона в своята кръв, като повдигнеш чашата до устните и в тях излееш лято. ….

Номерирани от едно до деветдесет и някое, шишетата от доматен сок, почти всичките напълнени, грееха в здрача на избата, по бутилка за всеки преживян летен ден.

- Ех, какъв чудесен начин да се съхранят юни, юли и август. Гениална работа.

Дядо им вдигна глава, позамисли се над думите и се усмихна.

-   Във всеки случай по-умно, отколкото да скътваш разни неща на тавана и там да ги забравяш завинаги. Така поне можеш посред зима за миг или два отново да преживееш летния ден, а изпразнят ли се бутилките, тогава лятото си е отишло наистина, не е оставило подире си нищо, над което да се вайкаш, никакви сантиментални парцалаци, над които да се препъваш през следващите четиридесет години. Чисто, бездимно, полезно – това е то, виното от глухарчета. „