Наръчник на нюйорския барман

автор: Сали Ан Берк, 1997 г.   
Луксозно издание, с твърди корици и гланцирани листи. Превъзходен подарък за любители на коктейли и желаещите да си направят домашен бар. Описание на най-важните и минимално необходими продукти и инвентар за добър домашен бар. Рецептите са подробно описани, включително относно подходящата чаша за дадения коктейл, като за голяма част от тях има и много хубави фотографии.
Единственият минус на наръчника е, че подредбата на коктейлите е по азбучен ред, а не по вида основен алкохол, който съдържат, което затруднява търсенето, освен ако не знаете точно оригиналното име на коктейла, който искате да си направите.
Ето няколко рецепти от книгата, като за по-забавно, това ще са коктейли упоменаващи се често в книги или филми:

- Old fashioned - от култовия сериал "Mad man":

 
4 части смесено уиски, бърбън или ръжено уиски (2 oz),
бучка захар
даш Ангостура битер (даш = 2-3 капки)
1 ч. л. вода
лимонова спирала
Сложете бучката захар на дъното на олдшешън чаша. Добавете аперитива и водата. Разбъркайте, докато захарта се разтвори. Добавете уискито и разбъркайте. Добавете лимоновата сирала и кубчета лед.

- От книгите на Реймънд Чандлър, които прочетох в тиин годинте си, и не разбирах какво точно е Gimlet, а героите пиеха много гимлети:)
6 части джин (3 оз.) 

2 части сок от зелен лимон
Роузис (1 оз.) - сок Rose's, но в България не може да се намери, затова се замества с прясно изцеден сок от лайм, разбъркан със захар.
Смесете съставки в шеъкър и разклатете добре. Прецедете в охладна коктейлна чаша.


И накрая моя любим коктейл:

Rusty nail
4 части скоч (2 oz.)
2 части Драмбуйе(1 oz.)
Налейте съставките върху кубчета лед в охладена олдфешън чаша и разбъркайте.
 Книгата е хубав коледен подарък за ценители на добрите питиета. Наздраве!

Уайнсбърг, Охайо

автор: Шъруд Андерсън, 1919 г. /в България е издадена 1985 г./

  Попаднах на тази книга 1998 г., благодарение на това, че главният герой в друга книга - "Sexus" на Хенри Милър, я подарява на танцьорката, в която се е влюбил.
  Ш. Андерсън е много добър разказвач, от разказ в разказ плавно и неусетно опознаваш част от жителите на малкото градче:

- разказът "Ръце" - изключително трогателен, разкриващ драмата на един много талантлив педагог и човек;
- разказът "Хартиени топчета" - любопитната история за д-р Рийфи и "любовта му с високата мургава девойка"
- разказът "Човек с идеи" - обезоръжаващ и забавен;
- "Танди" - след този разказ много момичета биха поискали да носят това странно име;
- "Приключение" - за самотата и за прозрението на главната героиня Алис: "... насила се застави да погледне истината храбро в очите: на много хора им е писано да живеят и да умрат в самота дори в Уайнсбърг."

  Във всеки от разказите е разкрита някаква особеност на някой от жителите на градчето, която обяснява чудачествата му, постъпките и мотивите. Много искрено, правдоподобно и трогателно са споделени страстите на хората, болките им, влюбванията, самотата... Така, запознанството с най-колоритните и чудати жители на Уайнсбърг е превърнато от автора в истинско удоволствие, примесено с малко тъга. /напомня ми на коктейла "Олд фешън"/

  Изключително подходяща книга за края на лятото и началото на есента.

Историята на О

автор Полин Реаж, 1954 г. /!/     

  Книга, на която попаднах съвсем случайно 1997 г. Беше сред преоценените книги за по 1-2 лв. Не бях чувала за нея, още по-малко се досещах, че е класика в еротичната литература, но ми се четеше еротика. Не съм съгласна с определенията "порнографски роман", твърде много философия, твърде много размисъл предизвиква на сериозни теми - свобода/робство, субект/обект, насилието, деперсонализацията и специфичния вид еротика.

  Това е първата книга, на която незнайно защо прочетох и предговора, а той се оказа доста силен. Не мога да не се съглася с думите на българския издател "Медиум 999" /първото издание на книга - 1991 г., сега има и ново от друго издателство/, че стойността на предговора от Жан Полан е може би равна на самия роман /има предположения, че може би това е истинският автор на романа/.

  Какво освен специфичния вид еротика, с която е пропита книгата /не е за слабонервни, може на някого насилието да му дойде в повече!/ ме впечатли:

1. Показано е как един и същи човек в дадени отношения може да бъде доминиращ - напр. любовникът на О - Рьоне с нея и как става подчинен в отношенията си с нейна приятелка, а самата О в отношенията си с мъже от миналото си е била доста изкусна мъчителка, т. е. това не е присъща черта на определена личност, а динамична, търпяща развитие.

2. Трансформацията на съзнанието на О - степените, през които преминава, за да се стигне в края на книгата до тоталната й деперсонализация от страна на другите: "Но дори и разполагайки така с О, използвайки я като модел, като обект на демонстрация, никой не й отправил нито дума през цялото време. От камък ли била, или от восък, или била същество от друг свят, дали смятали, че е излишно да й говорят, или пък не смеели?", т. е. възприемането на едно живо човешко същество като обект, като неодушевен предмет. Според мен, всичко случващо се с О е адикция, поради промененотосъстоянието на съзнанието й в процеса на превръщането й в робиня.

3. Най-философските и най-трудни въпроси, поставени още в предговора и продължили в цялата книга - свобода/робство, независимост/зависимост, противопоставянето на категориите любов/свобода, природата на мазохизма.

  За край два цитат от преговора:

"Да, наистина, ужасите не липсват в " Историята на О". Но понякога ми се струва, че в тази книга е подложена на изтезание не една млада жена, а една идея, един начин на мислене, едно мнение"

"Изумен съм, че ги има (жените). Дори повече от изумен - очарован съм. Затова може би ми се струват чудесни и все им завиждам. за какво точно им завиждам? ....На жените е дадено през целия си живот да приличат на деца. жената прекрасно разбира от хиляди неща, които ми се изплъзват. ... Тя знае и много повече. Чувства се уютно с кучетата и котките; умее да разговаря с тези полуидиоти - децата: разкрива им тайните на Космоса и на доброто държане, разправя им приказки, учи ги как да се пазят чисти и дори как да свирят на пиано. С други думи, от детството си нататък ние не преставаме да мечтаем за мъж, в който да са събрани всички мъже. А изглежда, че е дадено на всяка жена да събира в себе си всички жени (и всички мъже) едновременно."

Ваксините - въпроси и отговори за мислещи родители

автор: Александър Коток, 2007 г.                                    

  Книга, която изключително много ме впечатли. Написана е на разбираем език, без да се профанизира проблема. Цитирани са много статистически данни и изследвания.

Като профан в областта на медицината винаги са ми били интересни отговорите на следните няколко въпроса:

1. Защо, ако всички деца се ваксинират от напр. шарка, в детската градина или училище я преболедуват? Тогава какъв е смисълът на ваксината? Или, може би, смисълът е тази болест да не се преболедува като дете, когато минава леко, а, както стана при мен на възраст 16 г. и беше много тежко?!

2. Защо неваксинираните деца са опасни за ваксинираните?! Нали уж те са защитени? Ако ли не са, то какъв е смисълът на ваксините?

3. Както знаем лекарства се предписват на болни хора, които не са по-голямата част от обществото, а ваксини се предписват задължително на 100% от обществото. Та въпросът ми е кой печели?

Книгата, разбира се, е много по-задълбочена, ясна и разбираема от формулировката на моите въпроси, като отговаря и на тях.

За автора и ваксините - в неговия сайт - /тук/

За книгата - /тук/

Линк към един от най-новите филми по темата, дублиран на руски език /тук/

Информация за родители относно правния характер на проблема - /тук/

П. П. Имам удоволствието и честта лично да познавам автора - ерудит, полиглот /вкл. знае санскрит/, гросмайстор по шах, лекар, хомеопат и така може да се продължава до безкрай.:)

Международен театрален фестивал Варна 2016

На 11 юни закрихме МТФ с един много силен текст на М. Дюрас "Корабът Нощ", адаптиран за сцената от Яна Борисова /Приятнострашно, Хората от Оз и т. н./.
Тази година фестивалът беше много наситен и удовлетворяващ.
Другите изгледаните от мен постановки:
- Лив Щайн - страстта и красотата на встрастяването.
- Песните на Малдорор - уникалната игра на Леонид Йовчев.
- Семейство Замза - убедителната, тргична и тъжна трансформация на Грегор Замза в насекомо; музиката, която замени речта му след превръщането - въздействащо и итересно.
- Дисонанс за двама артисти - много естествена игра на актьорите /създаде се перфектна илюзия, че играят себе си, а това е уникално /защото не мисля, че играха себе си/; късчета от живота, представени като театър.
- Бай Балчо споменува - колко талант и красота имаше в младите артисти. Наситих се на добра игра и се опитах да запомня бъдещите звезди на сцената. /Отделно - насладих се на мекия говор от Свероизточна България :))/.
- Нощта на 16-ти януари - забавен експеримент и опит за интерактивно представление, потапяне в атмосферата на Ню Йорк през 30-те години.
- Жена от морето - разказ за излюзиите от миналото, с които избираме да живеем и с които заменяме настоящето.
Страхотно начало на лятото...

Международен театрален фестивал Варна 2016

  Започна театралният фест във Варна /към програмата на МТФ/ - събитие, което винаги очкавам с голямо нетърпение!

  Първата постановка, която гледах беше "Лив Щайн" /към пиесата/ на Малък градски театър "Зад канала". Хареса ми и интересната пиеса, режисурата и много добрата актьорска игра. 

  За мен случващото се на сцената беше страст. Страстта като поток, който умее да завлича всичко по пътя си, променяйки го, изпълвайки го с живец, с емоция, с енергия. Лоре Левин - една от главните героини беше олицетворение на този поток от страст и спонтаност. Промяната, която внесе в живота на Лив и на цялото й обркъжение беше зашеметяваща. На разочарованите ще кажа, че не трябва да се бъркат понятия като "любов" и "страст". Страстта е силна, бурна, всепоглъщаща, но може да бъде и изключително разрушителна и обсебваща, което не я прави по-малко привлекателна.  Еротничните сцени бяха на място, без да са самоцел, никаква показност или  пошлост, а просто като илюстрация на едно от проявленията на страстта.

  Хареса ми и балансът в пиесата между емоциите на тъга, депресия и хумор - това че имаше много забавни моменти, в които да се засмееш.

  Бях впечталена и от красотата на Лоре Левин в записа - мини-филм, който Лив Щайн изгледа в края на пиесата. Кратка черно-бяла лента, в която уникално е разкрита красотата на Лоре, чувствеността, невиността и спонтаността й. Късче хербаризирана красота.
  Публика аплодира на крака.  За мен театралният фест започна доста обещаващо.:)

Подслушан разговор

  На 16.04.2016 г. в книжарница "Сиела" около 17.30 ч. подслушах един много сладък и обнадеждаващ разгвор между двама тинейджъри /17-19 г. момче и момиче/:

  Момчето беше взело една книга в ръце, беше я отворило наслуки, прочете нещо кратичко и двамата се разсмяха. После той каза, че не е сигурен, че книгата ще й хареса. Все едно някак се притесняваше, че може да не й е интересна, но момичето каза, че прочетеното много й е харесало и помоли да прочетат още. Момчето прочете от първите страници, отново се разсмяха и момичето каза нещо много трогателно и мило: "Искаш ли да дадем по 7 лв. и да си вземем книгата?":))))

  Сигурно подобен диалог би ми харесал за която и да е книга, но самият факт /пазех го за накрая, за по-ефектно/, че те говореха за "Дванадесетте стола" на Илф и Петров, го направи още по-запомнящ се.

  Има ли нужда от представяне една толкова добра книга, която предизвика интереса на хора от съвсем друго от моето поколение? Не спирам да се усмихвам.

Алексис Зорбас

автор: Никос Казандзакис, 1955 г. 

Изданието, което имам е на издаделство "Анубис", с много хубави, макар и малко на брой илюстрации на Любен Зидаров. /на картинката/

           

   Едва ли има някой, който, по един или друг начин, да не се е докосвал, да не е чувал за Зорбас... Класика като тази не се нуждае от представяне, но имах нужда да напиша нещичко за книгата - моят начин да се докосна още веднъж до Зорбас...

  Няма да цитирам любими фрази и откъси от книгата, т. к. това би означавало да я препиша почти цялата тук...

  Няма и да описвам какво откровение беше за мен  запонанството със Зорбас, когато през 90-те години за пръв път прочетох книгата. Колко исках да съм спонтанна и луда глава като него, голяма почти колко самия Живот, че дори и повече от него. 

  Искам само да мога, ако получа някога писмо от приятел: "Открих великолепен зелен камък, ела веднага", да имам "куража да зарежа всичко и да извърша и аз веднъж в живота си една смела и абсурдна постъпка", да последвам "божествени див вик в мен"... Дано!

Златният храм

автор Уилям Голдмън, 1962 г.                                         

  Любима книга от тийнеджърските ми години. Препоръча ми я най-добрата ми приятелка, която и до днес е такава, колкото и по детски да звучи този израз... 

  За мен това е една книга за приятелството и простите думи на главния герой и разказвач отекват в мен и до днес: "... макар че за мен приятелството е по-скоро чувство, усет: каквото и да кажеш, каквото и да направиш, където и да отидеш, аз ще бъда наблизо. Когато се нуждаеш от мен, просто се обърни и аз ще бъда до теб." Още повече, че не живеем в един град, а на прилично разстояние...

  Книгата е за порастването, отношенията деца - родители, момичета - момчета, влюбванията в неподходящи хора, ненавременната загуба, странните постъпки, които правим, за да докажем сами на себе си нещо, търсенето на смисъл. За живота без илюзии, без натягане всичко да изглежда мило и краят да е щастлив. Една от истинските книги, която всички изживяваме. 

  Книгата ме кара да се замислям и до днес дали наистина: "Нас не ни помнят с това, което сме били, нито с постъпките които истински ни обрисуват, а много често с нещо дребно, нещо неприсъщо, сторено, когато сме прекрачили само за миг извън обичайната орбита на нашия живот." и до колко това е справедливо, ако е е вярно...

  И главният въпрос дали мистър Хардекър, когото хлапетата срещнаха при първото си бягство от дома като деца, е намерил разковничето на живота? Или то не съществува? "Малко по-късно ни взе един търговски пътник от Милоуки, който беше много дебел и веселяк и който два пъти ни купи сладолед по пътя. Името му беше мистърХардекър. Смееше се непрекъснато. Имал осем деца и жена, която тежала повече от него, но въпреки това той не спря да се смее. И през годините, които минаха от тогава, често съм искал да го намеря, да поговоря с него, защото мисля, че мистърХардекър е намерил разковничето, но човек никога не може да бъде сигурен."

Хубавото е, че книгата има и ново издание 2014 г. /виж тук/