Любима книга от тийнеджърските ми години. Препоръча ми я най-добрата ми приятелка, която и до днес е такава, колкото и по детски да звучи този израз...
За мен това е една книга за приятелството и простите думи на главния герой и разказвач отекват в мен и до днес: "... макар че за мен приятелството е по-скоро чувство, усет: каквото и да кажеш, каквото и да направиш, където и да отидеш, аз ще бъда наблизо. Когато се нуждаеш от мен, просто се обърни и аз ще бъда до теб." Още повече, че не живеем в един град, а на прилично разстояние...
Книгата е за порастването, отношенията деца - родители, момичета - момчета, влюбванията в неподходящи хора, ненавременната загуба, странните постъпки, които правим, за да докажем сами на себе си нещо, търсенето на смисъл. За живота без илюзии, без натягане всичко да изглежда мило и краят да е щастлив. Една от истинските книги, която всички изживяваме.
Книгата ме кара да се замислям и до днес дали наистина: "Нас не ни помнят с това, което сме били, нито с постъпките които истински ни обрисуват, а много често с нещо дребно, нещо неприсъщо, сторено, когато сме прекрачили само за миг извън обичайната орбита на нашия живот." и до колко това е справедливо, ако е е вярно...
И главният въпрос дали мистър Хардекър, когото хлапетата срещнаха при първото си бягство от дома като деца, е намерил разковничето на живота? Или то не съществува? "Малко по-късно ни взе един търговски пътник от Милоуки, който беше много дебел и веселяк и който два пъти ни купи сладолед по пътя. Името му беше мистърХардекър. Смееше се непрекъснато. Имал осем деца и жена, която тежала повече от него, но въпреки това той не спря да се смее. И през годините, които минаха от тогава, често съм искал да го намеря, да поговоря с него, защото мисля, че мистърХардекър е намерил разковничето, но човек никога не може да бъде сигурен."
Няма коментари:
Публикуване на коментар