Вино от глухарчета

Рей Бредбъри, 1957 г.                                      

Уникална книга за всички възрасти от 12 г. до +∞. Книга, в която има всичко – цялостна, пълнокръвна, поетична и, не на последно място, явно с много добър превод. Като казвам всичко, изобщо не преувеличавам!!! В лятото на 1928 г., преживяно от Дъг, е отразен човешкият живот в неговата цялостност, пълнота, пъстрота и лудост. В книгата няма незасегната житейска тема или ситуация. Ако беше учебник, би била учебник по всичко:

- приятелството /най-трогателната раздяла на Дъг с най-добрият му приятел Джон Хъф/

-   порастването, откритието, че възрастните и децата са „от различни  раси” и, че „Колкото и да упорстваш да останеш онова, което си била, ти можеш да си единствено това, каквото си сега, на това място” и ужасяващото на пръв поглед: „Старите хора никога не са били деца!” и „Когато е на седемнадесет, човек знае всичко. На двадесет и седем, ако все още знае всичко, значи все още е на седемнадесет”

-  щастието /машината за щастие на Лео и грешката, която той допусна с нея, „Обичаме залезите, защото траят кратко и бързо свършват.”/

-     за любовта /”Винаги съм вярвала, че истинската любов е любов между два ума, макара че тялото понякога отказва да го признае.”/

-    Осъзнаването на самотата на хората /”Разбра, че всички хора са така, че всеки човек в себе си е сам. Едно единство, една единица от общността, но винаги уплашен.” „А когато по този начин останеш сам със себе си, ти наистина идваш на себе си за известно време…”

-  Лекарство срещу чернилки: „Един здрав нощен сън, един здрав десетминутен рев, един двоен шоколадов сладолед или и трите заедно са идеално лекарство, Дъг.”, казва по-малкият му 10-годишен брат Том

-        Магията на вкусните ястия, които пеят в устата ти….

-        и дори сериен убиец…

А езикът на книгата е отделна магия: проза, която  звучи като поезия….

„Цветята бяха слънце и разжарени петна от синева, пръснати из гората.”;

„…имало дни, съставени изцяло от ухания, сякаш природата дъхвала в едната ти ноздра и издухвала от другата. А в други, продължаваше баща им, се чувал всеки звук и всеки шепот на естеството. Имало дни добри за вкусване, други – за пипане. А някои били благоприятни за всички сетива.”

„Обичал да се вслушва в тишината – ако изобщо тишината можела да се чуе, защото в тази тишина човек долавял как прашецът от дивите цветя се сипел в пчелистия въздух – ама че сравнение! – „пчелист въздух!”

„Затворил очи Дъглас виждаше петнисти леопардови лапи в мрака.”

„Вино от глухарчета.

Самите думи ухаеха на лято. Виното беше лято, хванато и запушено с тапа. ... Вземи лято в ръка, налей си лято в чашата, в мъничка чашка, разбира се, в най-мъничката детска чашка; смени сезона в своята кръв, като повдигнеш чашата до устните и в тях излееш лято. ….

Номерирани от едно до деветдесет и някое, шишетата от доматен сок, почти всичките напълнени, грееха в здрача на избата, по бутилка за всеки преживян летен ден.

- Ех, какъв чудесен начин да се съхранят юни, юли и август. Гениална работа.

Дядо им вдигна глава, позамисли се над думите и се усмихна.

-   Във всеки случай по-умно, отколкото да скътваш разни неща на тавана и там да ги забравяш завинаги. Така поне можеш посред зима за миг или два отново да преживееш летния ден, а изпразнят ли се бутилките, тогава лятото си е отишло наистина, не е оставило подире си нищо, над което да се вайкаш, никакви сантиментални парцалаци, над които да се препъваш през следващите четиридесет години. Чисто, бездимно, полезно – това е то, виното от глухарчета. „

Защо бъдещето ни зависи от четенето на книги …

Откъс от лекцията на Нийл Геймън пред Агенцията за четенето, изнесена на 14 октомври 2013 г. в Барбикан център, Лондон

       Важно е хората да си кажат на чия страна са и дали са пристрастни. Нещо като декларация за членство в клуб по интереси. И така, аз ще ви говоря за четенето и за това, че четенето на художествена литература и четенето за удоволствие представлява едно от най-важните неща в живота на човека.

      Аз очевидно съм изключително пристрастен: все пак аз съм писател, автор на художествена литература. Пиша и за деца, и за възрастни. Вече трийсет години си изкарвам хляба с помощта на думите, най-вече като измислям неща и ги записвам. Очевидно аз съм заинтересован, хората да четат, да четат художествена литература, да съществуват библиотеките и библиотекарите и да способстват на любовта към четенето и съществуването на местата, където да се чете. Така че съм пристрастен като писател. Но аз съм много по-пристрастен като читател.

        Веднъж бях в Ню Йорк и чух разговор за строеж на частни затвори – бързо развиваща се индустрия в Америка. Затворническата индустрия трябва да планира бъдещия си растеж – колко килии ще бъдат необходими? Колко ще бъдат затворниците след петнайсет години? И са установили, че това може много лесно да бъде предвидено, като се използва твърде елементарен алгоритъм, базиран на въпроса какъв е процентът на 10 и 11-годишните деца, които не могат да четат. И, разбира се, които заради това не могат да четат и за удоволствие.

        Няма пряка зависимост – няма как да твърдим, че в образованото общество няма престъпност. Но връзката между тези два фактора все пак е явна. Мисля, че една от тези взаимовръзки, най-обикновената, произлиза от нещо очевидно - грамотните хора четат художествена литература.

         Художествената литература има двустранна употреба:

- На първо място създава пристрастяване към четенето. Жаждата да разбереш какво ще се случи после, желанието да обърнеш страницата, да изпитваш необходимост да продължиш, дори да е трудно, защото някой е изпаднал в беда и ти искаш да разбереш какво става накрая… Това е много силен подтик. Това те принуждава и да научаваш нови думи, да мислиш по нов, различен начин, да продължаваш да се движиш напред. Да откриваш, че четенето само по себе си е наслаждение. Веднъж осъзнал това, вие сте станал постоянен, пристрастен читател. 

              Най-лесният начин гарантирано да отгледаме грамотни деца е да ги научим да четат, да им покажем, че четенето е приятно развлечение. Най-простото нещо, което можете да направите е да им намерите книги, които им харесват, да им осигурите достъп до тях и да им позволите да ги прочетат.

           - На второ място, художествената литература поражда емптатия. Когато гледате телевизия или филм, виждате неща, които се случват с другите. Прозата е нещо, изградено от 30 букви и шепа препинателни знаци и вие съвсем сам, използвайки въображението си, създавате свят, населявате го и започвате да гледате наоколо през чужди очи. Започвате да чувствате неща, да посещавате места и светове, които иначе никога не бихте познали. Научавате, че външният свят също сте вие. Вие се превръщате в някой друг и, когато се върнете в собствения си свят, нещичко във вас ще се е променило.

Емпатията е инструмент, който сближава хората и ни позволява да не се държим като самовлюбени егоцентрици.

     Освен това, докато четете, откривате нещо жизнено важно за съществуването ви в този свят света. А именно: Не е задължително светът да бъде точно определен. Всичко може да се промени.

    Художествената литература може да ви покаже различен свят. Може да ви отведе на място, на което никога не сте били. Щом веднъж сте посетили другите светове, като ония, които са яли вълшебни плодове, никога няма да бъдете напълно доволни от света, в който сте пораснали. Недоволството е хубаво нещо: недоволните хора могат да променят и да усъвършенстват световете си, да ги правят по-добри,  да ги правят различни.

     Друг начин да се разруши детската любов към четенето, е – разбира се – да се уверим, че наоколо няма никакви книги. И да не им осигурим места за четене на книги. Аз бях късметлия. Докато растях, разполагах с чудесна местна библиотека. Родителите ми бяха хора, които можеш да склониш да те „подхвърлят” в библиотеката на път за работа по време на ваканция.

      Библиотеките са свобода. Свободата да четеш, свобода да общуването. Това е образование, (което не приключва с напускане на училището или университета), те дават развлечение, създават убежище и това е достъпът до информация. Мисля, че причината е свързана с природата на информацията. Информацията има стойност, а правилната информация е безценна. На протежение на цялата човешка история живели във времена  на информационен недостиг и придобиването на необходимата информация винаги е било важно и винаги си е струвало: кога да се прибере реколтата, къде да се открият неща, карти, истории и разкази, които винаги са били приемани добре на маса с компания. Информацията е била нещо ценно и онези, които са разполагали с нея или са можели да се сдобият с нея, са можели да продават тази услуга.

      През последните няколко години от информационен недостиг се стигнахме до информационно пресищане. Според Ерик Шмид от Гугъл, на всеки два дни човечеството създава повече информация, отколкото е създало от зората на цивилизацията до 2003. Това са към пет ексабайта данни на ден за тези от вас, които обичат цифри. Предизвикателството вече е не е да откриеш рядко растение в пустинята, а „игла в купа сено”. Ще ни е необходима помощ в навигацията, за да открием сред тази информация, което всъщност ни трябва.

     Вярвам, че сме длъжни да четем за удоволствие, сами и на обществени места. Ако четем за удоволствие, ако други ни виждат да четем, тогава се учим, упражняваме въображението си. Показваме на другите, че четенето е нещо пристрастяващо.

     Наше задължение е да четем на глас на нашите деца. Да им четем неща, каквито харесват. Да им четем истории, които вече са ни втръснали. Да им четем с гласовете на героите, да бъдем интересни и да не спираме да им четем, само защото вече сами могат да четат. Използвайте времето за четене на глас като време за сплотяване; нека това бъде време, през което няма да си проверявате телефоните и няма да позволявате на външния свят да ви разсейва.

      Наше задължение е да използваме езика. Да положим усилие: да открием какво означават думите и как да ги употребяваме, да общуваме ясно, да казваме това, което имаме предвид. Не трябва да опитваме да замразяваме езика или да се правим, че е нещо мъртво, което трябва да бъде почитано. Вместо това трябва да го използваме като нещо живо, което се лее, което ни заема думи, което позволява значенията и начините на произнасяне да се менят с времето.

       Всички ние – възрастни и деца, писатели и читатели – сме длъжни да мечтаем. Длъжни сме да си измисляме. Лесно е да се твърди, че никой нищо не може да промени, че живеем в свят, в който обществото е нещо огромно, а отделният човек е по-малко от нищо: атом в стената, оризено зрънце в оризово поле. Но истината е, че отделните личности променят света, отново и отново, и го правят, представяйки си, че нещата могат да бъдат различни.

       Наше задължение е да правим нещата прекрасни. Не да правим света по-грозен, отколкото сме го намерили, не да опустошим океаните, не да оставим на следващото поколение да ни решава проблемите. Наше сме длъжни да почистим след себе си и да не оставяме децата си в свят, който недалновидно сме развалили, ограбили и осакатили.

       Веднъж Алберт Айнщайн бил запитан как да направим децата си интелигентни. Отговорът му бил едновременно прост и мъдър. „Ако искате децата ви да са интелигентни, казал той, четете им приказки. Ако искате да са още по-интелигентни, четете им още повече приказки.” Той е разбрал колко ценни са четенето и въображението. Надявам се, че можем да дадем на децата си свят, в който ще четат, ще им бъде четено, ще фантазират и ще разбират.

Закуска в "Тифани"

Труман Капоти,

 1958 г.                                          

      

    Много свежа, забавна и истинска книга, която, макар да е писана преди 57 г., звучи изключително съвременно. Красотата на книгата се дължи и на пълнокръвните образи на героите – докато я четях си я прожектирах като филм. Уникално изживяване. Оттогава съм я предпочитала много пъти. После изнамерих и филма с Одри Хепбърн… Но, лично за мен, той не е толкова култов, за колкото е смятан. Поради две причини: 1. Капоти се е съгласил да се преиначи главната сюжетна линия, за да има „happy end”, което разваля леко носталгичното усещането при започване на историята и изобщо променя основната съставка на книгата. Много тъжно...; 2. Образът на Холи е толкова пълнокръвен и реален в книгата, че аз вече си я бях представила с къси руса коса, тъмни очила, черна бална рокля и сандали и образът, който аз си рисувах, съвпадна с виждането на автора ролята да се изиграе от Мерлин Монро. Мисля, че тя незаслужено е била лишена от тази възможност и би се справила не по-зле от Хепбърн. Труман Капоти е бил вдъхновен за написване на образа на Холи именно от Мерлин Монро /те са били приятели/ и нейния стил и начин на живот, тя е прототипа на героинята.

       Книгата е подходяща, когато сме зажаднели за приключения и искаме да се пренесем в свят, в който мъжете дават по 50 $ дребни за тоалетна на дамата си, в който най-черните "чернилки” се лекуват с едно посещение на култовия магазин „Тифани”, където има лудо купонясване, премесено с хубава музика, желанието да бъдеш неприлично богата и котарак – рижият безименен  свободолюбив приятел на Холи, с когото не си принадлежаха … За питиета са подходящи предложените в книгата: *барманът Джо Бел предлага на главния герой коктейл „Бял ангел” – водка и джин по равно /много смело решение :)/  или *„уиски и ябълки прекрасно си отиват”, както казва една странна нощ Холи…